Алена И.: Сега обичам живота, много го обичам.

Представям ви моята нова рубрика “С лице към живота”..

В нея ще публикувам разговори под формата на статии и видео в които ще каня хора минали през различни тревожни състояния, паник атаки, депресии и/или други житейски предизвикателства и справили се с тях..

Ще се срещам с колеги терапевти и специалисти от различни сфери с които да говорим и споделяме начини за излизане и превенция на тези състояния и изобщо с хора, готови да застанат с лице към  живота си и нещата случили се в него, защото са осъзнали, че то е част от пътя им към себе си.. “С лице към живота” се роди с идеята да носи смисъл, вяра и сила..

Да Бъде!

За Алена И.:

С огромно уважение ви представям моя първи гост в рубриката “С лице към живота”- Алена И.. Алена е моята поредна неслучайна-случайност, намерих я без да съм я търсила дори..
След като прочетох неин пост за депресията през която е минала и в която е била с години, знаех, че ще и пиша..

Писах й.

Изпратих и огромно количество въпроси и тя ми върна не просто отговор, тя ми върна душата си с хастара навън..

Не си и помислих да преправям и прекроявам, за да стане стандартното въпрос-отговор, който има очите да види и сърцето да усети, ще разбере..

Алена, не се поколеба и за секунда да разкаже, да бъде до болка честна и открита, за да даде смисъл и сила на някой друг, на теб например, ти който точно сега преминаваш през това и имаш нужда да чуеш, да се припознаеш, да повярваш и да знаеш, че справяне има..

Просто не се отказвай, приятелю!

Алена, благодаря!


Как и кога започна твоята среща с депресията?

Това е един от въпросите, които още си задавам и на които едва ли ще открия еднозначен отговор. От ранно детство бях много емоционална, често пъти прекалено, по спомени винаги или съм летяла в облаците или съм потъвала в меланхолия. Предвид че този модел беше нормалното ми съществуване в продължание на години, така и не разбрах кога точно съвсем прекрачих границата и изпаднах в депресия. През пубертета имах периоди на булимия, самонаранявах се, на няколко пъти мислех за самоубийство, пробвах да си срежа вените. Но все ми се струваше, че всичко идва от необузданите ми емоции и че е някакси романтично, като във филмите – тоест “нормално е”. Тогава не разбирах, че поведението ми е показателно за настъпващ проблем. Въпреки че оценките ми бяха отлични и бях сравнително талантлива ученичка, която постига успехи без особено трудности, в 12-и клас изгубих мотивация за учене. Тогава преживях и първото си голямо любовно разочарование, отказах се да кандидатствам в България и реших да уча във Франция, защото там кандидастването беше по документи. Започнах да пия всеки ден, почти спрях да ям и можех да прекарам дни в леглото. Това беше може би първата ми по-сериозна депресивна криза, която продължи близо година.

След това знам със сигурност за още четири такива кризи, сумарно правят към още шест-седем години. През втората ми “криза” бях в Париж, бях тотално разочарована от живота във Франция, от любовта, от очакванията ми за реализация и реалността на света покрай мен. Единственото, което правех, беше да лежа, да гледам филми и да пия вино. Бях се върнала към булимията. В един момент вече не бях в състояние дори да говоря, беше ми трудно да кажа, че искам хляб в хлебарницата. Бях спряла да общувам с почти всички, не си вдигах телефона, изпадах в неврози, развих агорафобия, излизах много рядко. Беше ми зле.

С подкрепа от родителите ми успях да събера сили и да се върна в България. След всеки период на депресия изпадах в маниакала еуфория. След нея – отново в депресия. Така с години редувах състоянията, за съжаление вече се бях пристрастила към виното и животът ми ставаше все по-дисфункционален. Нямах работа, взимах напълно нелогични решения за живота си, криех от близките си, че проблемът ми се задълбочава и се опитвах всячески да избягам от отговорност във всяка една сфера на живеенето си. Сега казвам “да избягам”, а тогава усещането ми беше, че просто “не мога” да поема отговорност. Чувствах се неспособна да направя каквото и да е, за да се променя. Твърде често светът ми беше виновен за всичко и спомените ми от тези години са в желанието ми да ме няма, да изчезна и никой да не ме вижда повече. Заспивах с чувство на срам, събуждах се с чувство на вина, или за яд, или за гняв, мразех колко невъзможно ми е да съм “нормална”, “като другите” или като нягото конкретно – като момичето, което си представях, че искам да бъда, а “не можех”. Бях спряла да ходя на работа. В този период дните просто минаваха. Аз се поощрявах, ако съм направила нещо през деня – станала съм, изкъапала съм се, излязла съм навън. Това бяха подвизите ми.

Не мисля, че съм имала паник атаки, просто бях потънала в лепкава и непрогледна тъга, като в блато, което е пропило цялото ми тяло и не мога да вдигна глава от него, за да поема въздух. Понякога се хващах като удавник за сламка за хора, които позволявах да влязат в живота ми, все едно той беше стая с врата без ключ – всеки път правех все по-грешен избор, който да ме завлече все по-надълбоко в блатото.

Родителите и най-близките ми приятели виждаха, че се променям и че вече ситуацията, в която съществувам е извън всякакъв контрол. Но не можеха да направят нищо, може би защото постоянно криех какво ми беше, или защото мислеха, че е въпрос на воля, все едно е каприз. След време ги обвинявах за тази реакция, но сега разбирам, че ако сама не бях решила да си помогна, никой не беше в състояние да го направи вместо мен.

В един момент усетих мъничка енергия за бунт в себе си и успях да я канализирам в това да потърся и да се свържа с психотерапевт. Така попаднах на терапевта ми, трябваше ми цяла година, в която да се реша да започна терапия. Най-накрая използвах за претекст чужда потребност: партньорът, с когото бях тогава, беше в маниакална депресия и беше направил опит за самоубийство, след което последва дълъг престой в психиатрична клиника. Отново се свързах с терапевта и заявих , че искам да зная как да помогна на партньора си, за да се почуства по-добре. Тогава тя (терапевтът) ми каза, че не може да ми помогне с чувствата на партньора ми, но може да работи с мен, за да започна да се справям по-добре със собствените си преживявания.

И така започна терапевтичният ми процес – без въобще да си дам сметка какво ме очаква. Първата година от терапията ми беше най-тежка: срам ме беше да призная дори пред терапевта ми, че живея абсолютно дисфункционално, че имам проблеми с алкохола, че се мразя. Играех роля и пред нея, но благодарение на опита и подхода й малко по малко започнах да свалям купищата маски, с които се бях въоръжила през годините. Помня много ясно, че към края на първата ми година терапия мислех, че ще умра съвсем скоро, ако не помогна на терапевта ми да ми помогне. И сигурно съм била напълно права, защото някои от органите в тялото ми даваха отклонение, бях непрекъснато болна, метаболизмът ми почти не функционираше. Тогава бях на 26-27 години.

Някакси обаче използвах последната ми доза мотивация, за да се събера малко – започнах да вземам нещата едно по едно в ръце. Признах, че имам проблем. Оправих апартамента ми и направих ремонт. Запознах се с мъж, когото прецених за нормален и стабилен човек (за когото в момента съм щастливо омъжена). Довърших дипломната си работа, която влачех от години, и завърших образованието си. Отказах се от безсмислени, тежки и манипулативни познанства. Успях да спра алкохола. Напуснах работата, която ме правеше нещастна, и след време намерих друга. Научих се да поставям здравословни граници в живота си. Научих се да ценя времето си, енергията си, себе си. Всяка малка стъпка ми се струваше великанска, беше ме страх, но не виждах избор: старите въздухни замъци, за които мечтаех и заради които толкова страдах, бяха разрушени, а пред мен стоеше празна земя, върху която тухла по тухла започнах да строя новата постройка на живота си. А с всяка една малка тухла се мотивирах да надградя с още една.

Вече карам четвърта година терапия и мога да кажа, че съм здрав, функциониращ, чувстващ и живеещ човек – имам семейство, което обожавам; работа, която ме прави независима, и малък, но ценен кръг с близки и приятели. Не съм била в депресия от три години. Все още преживявам тежки моменти, но вече се справям с тях. Мисля си, че няма как да избегна кризите, но това, което мога да направя за себе си и близките си, е да не позволявам на емоциите ми да разрушават малката тухлена къщичка, която построих със старание, сълзи, кръв, много опити, безброй грешки, но и успехи.

Изпитвам най-искрената благодарност на света към терапевта ми – истински професионалист и човек, който успя да намери подход и да ми позволи да видя възможностите, които съм имала пред себе си през всичките тези години. За мен беше невъзможно да изляза от депресията сама и най-доброто решение в живота ми беше да потърся специалист, който да ми помогне. Благодарение на терапевта ми, както и на терапевтичната група, в която участвам от четири години, успях да опозная себе си и света, да стъпя здраво на земята и да се изправя срещу вината, срама, очакванията, страха, завистта и омразата, която ръководеха съществуването ми. Разбира се, близките ми, мъжът ми и приятелите ми също минаха през трънливия път на моето самоопознаване и останаха до мен.

Сега обичам живота, много го обичам. Обичам го точно толкова, колкото ме е и страх от него, но вече чувствам, че имам набора от необходим опит, познания и чувство за баланс, за да мога да се справя. В мир съм със себе си.

Знам, че след като съм преплувала океана на депресията, мога да оцелея и занапред.

Не бих си позволила да давам съвети никому, но се надявам разказът ми да помогне и на други хора, давещи се в онова блато, за да не изгубят надежда и да се преборят.

Facebook коментари