4) Да поговорим за любов

4) Да поговорим за любов

Затварям очи и превъртам времето, на ужким.
Една година преди смъртта на дядо.

Искам да работя, нямам нужда от това, имам необходимост.
Моя си. Дали съм богата? Не, не съм.
Имала съм всичко необходимо,и може би малко отгоре.
Но богата, не. Не и по нашите стандарти.
Аз нямам нищо, освен себе си.
Имат родителите ми, баба ми. Аз не..
Имат в разумните граници да живеят нормално.
Винаги съм имала вещи, имала съм и любов, правя разликата между двете.
Не смятам себе си за глезла, по-точно минавам за “мъжко момиче”, във всичко,освен физиката ми, слава Богу.
Басма не цепя на никой.
Ухажори, колкото щеш, но нещо ми тъпеят, не става.
И как да ме впечатли колата на еди кой си или къщата на другия, като аз живея още с мисълта за Принца от книгите?
Предпочитам го на кон и бос дори, но захапал роза между зъбите си, най-малкото.
Тези новобогаташчета не са ми по вкуса, а те толкова се стараят да станат.
Само дето подхода им куца.
Аз не се продавам,имам достатъчно пари да платя сметката си и да хвана такси и често го правя.
Не завися от никой.
Баща ми държеше винаги да имам пари за такси, за да съм сигурна,че ще се прибера у дома, независимо от къде и в колко часа.
Имам славата на “трудна”,каквото и да значи това, у мъжката половина.
..Обявата е от фирма, има дата и час за интервю.
Харесва ми да се забавлявам по мой си начин, за мен няма значение, дали ще ме вземат на работа, аз го правя за удоволствието да завися от себе си, за тръпката от новото.
Дори не питам за заплата, което хвърля секретарката в леко недоумение.
-Ще пътувате доста..-вметва тя.
-Ами супер – цъфтя аз.
Оглеждам се около мен.
Доста хора има. Някои от тях са така сковани.
Все едно отиват на разстрел. Едни вглъбени,едни сериозни.
От моите 20 години, ми беше адски смешно, макар странното да беше,че и другите хора с малки изключения, бяха моя възраст.
Не си се представях с такава физиономия.
Абе “консерви” разни.
Интервюто.
Раздадоха ни разни листа с много въпроси.
Отпред седна баш шефа.
Млад, мазно засукан и въртящ очи, до него се настани някаква жена ,която гледаше, като току-що изяла закуската си от лимони. Смях.
-Какво бихте попитали шефа си, ако можехте?-въпрос от въпросника.
-Изневерявате ли?-питам аз в прав текст шефа, доловила за стотен път погледа му ,върху краката си.
Настава пълно мълчание, после сконфузен смях.
Той се облизва като козел пред буца сол и сумти.
Оказва се, че жената до него е съпругата му,не съм сигурна обаче,че той още го помни.
Да, ще започна работа.
Обясняват ми разни неща, шефа държи да каже, че се е застъпил за мен.
И как не, сто процента очаква благодарност, но не с приятелско ръкостискане.
Все тая,цирка си го бива, решавам да продължа още малко и без това май има изпитателен срок.
Оперативка. Запознанство със старите колеги.
И все говорят за един. Името му се споменава  непрестанно.
Изпитвам любопитство вече, що за птица е. Все го хвалят, все го дават за пример. Лелее…
Пак оперативка.
Вися в офиса и слушам разсеяно разговорите, около мен.
И чувам името му.Обръщам се да видя кой е това. Нищо особено не виждам, има двама мъже, единият е прекалено стар, значи е другия.
Но той е адски млад, направо прилича на момченце.
Напушва ме смях. Това ли бил Той?!
Няма грешка. Ама че уши и малко нисичък ми се вижда…
По-скоро безличен.
Абе не бих се загледала в него на улицата, по никакъв повод, не бих го забелязала дори.
Забравям за него на мига, потънала в далеч по-интересни планове за вечерта.
Командировка.
Ще пътувам, но сменят екипа ми и аз тръгвам с другия, с неговият екип.
Чак сега се сещам, че съществува, пък и той не изглежда очарован от мен.
Малко се дразня, как така не е попаднал още, под моето фатално очарование?!
По-късно ще разбера, че така се държи точно когато се интересува от някой, но тогава ме хвана яд.Чисто по женски.
Пътуваме, говорим си в колата с другите, само Той не ми говори.
Ама че глупак.
Работим заедно два дена в които чак накрая си проговорваме нещо и то пак по работа. Странно.
Засичаме се след няколко дни отново и пак по работа, почти не ме поглежда.
За какъв се мисли тоя?! Не на мене тия, не ми харесва, даже ми е смешен, но чак да не ме забележи.
Жената в мен е засегната, не аз.
И тогава, ме кани на среща. Алилуя. Почвам да се смея.
Направи го по най-детския възможен начин.
И още по странното е,че аз казах да.
Обикновено излизам по разни лъскави заведения.
Взимат ме, не се хабя да ходя пеша.
Сега трябва да стигна до срещата хем сама, хем пеша.
Ама че работа. Решавам да го направя, интересно ми е.
Почти 5 сутринта е, вървим по улиците. около Университета, все натам ме тегли май.
Давам си сметка,че аз ходя пеша и това ми допада!
Почти не слизам от коли и таксита напоследък, а и по принцип обичам удобствата.
А сега ходя с този младеж до мен, накачурила съм се на токовеи и се литкам, все пак не съм го предвидила така с ходенето.
Но се смея. Смея се от сърце на ситуацията, в която съм.
Толкова е неприсъщо за мен.
Пием кафе в едно задимено кафенце, което чакахме да отвори, вече е 6 сутринта.
Изпраща ме до трамвая.
Аз и трамвай, след излизане вечер и то на среща?! Е не, това е края! Чак тогава забелязвам усмивката му.
Тя приковава погледа ми, всичко друго изчезва.
Гледам само там и ми е хубаво.
Кой е казал,че истинската любов не може да дойде от втори поглед?! Може и още как.
Няма да разказвам любовните си одисеи с Него.
Не пиша роман на Арлекин.
Когато, хората се женят, се казва”заедно в добро и зло, докато смъртта ви раздели”..
Е, тогава не съм предполагала, че ще подложа на пълна проверка тези думи.
И че злото ще вземе превес. Нито пък Той го е допускал, между мечтите ни, за съвместен живот. Важи за всички нас.
Тогава аз бях още себе си. Шумна, дръзка.
Пълна със смях и мечти,готова на всякакви щуравини.
Той ме видя такава, такава ме хареса, такава ме обикна.
Казваше, че съм доста…различна, но тогава не му пречеше, още не.
Исках да му кажа,че през всичките години след това, дълбоко в себе си, аз бях същата,онова момиче.
То плачеше и искаше да излезе, но оставаше вътре в мен.
Много пъти съм си мислела, дали Той щеше да бъде с мен, ако ме бе видял година по-късно,когато все още можех да контролирам донякъде живота си, но вече бях коренно различна.
И отговора е – НЕ!
Преди да продължа да разказвам, много ми се искаше, да ви кажа нещо хубаво, да поговорим за Любов..
Обикновено, всичко хубаво си има край,така стоят нещата.
Годината измина и това беше началото на нашият край, на моя.
Но тогава, още не го знаех.
Следва продължение…