Днес ви представям Ирина Атанасова, моята следваща гостенка в рубриката ми “С лице към живота”. Ирина се съгласи да разкаже за периода в своя живот, когато е имала всекидневни паник атаки и как е успяла да се справи с това.
Вярвам, че разказаното от нея, ще бъде в помощ на много хора минаващи през същото състояние и мислещи, че са сами в него.. Тя беше напълно честна и открита.
Ирина, благодаря ти!
Петя: Здравей Ирина, коя си ти?
Ирина: Аз съм Ирина. Хетеросексуална жена, приближаваща средната възраст.
Завърших магистратура психология в Лондон, където живях и работих като пиар за здравната им система (NHS).
Петя: С какво се занимаваш в момента?
Ирина: Имам малък бизнес, който се занимава с пиар и комуникации в България и Европа.
Успоредно с това развивам проекта „Кожа“, който цели да даде въздух на темата за психичното здраве в България.
Петя: Как и кога започна твоята среща с паник атаките, Ирина?
Ирина: В ранните ми 20г. (сега съм ранните 30) направих хипертонична криза като проява на тревожното ми разстройство, за чието съществуване до тогава не подозирах. В следващите няколко месеца започнах да получава редовни панически пристъпи.
Петя: Свързваш ли я с конкретен период в живота си?
Ирина: Аз винаги съм била тревожна, но тревожността ми особено много се покачи след завършване на гимназия – края на този сигурен и предвидим период на живота ме изправи пред несигурност, за която не бях подготвена.
Явно, липсата на работещи механизми за справяне ме е вкарала в поредица от събития и случки, който в някакъв момент са ме изхабили достатъчно, за да може паниката да вземе връх.
Петя: Знаеше ли какво се случва с теб в началото?
Ирина: Не. Имах две подозрения – мозъчен тумор или тежко психиатрично заболяване.
Шегата на страна, в действителност, липсата на адекватна информация изправя хората пред тези страхове.
На мен ми отне може би половин година докато попадна на лекар, който разпозна симптомите на тревожно разстройство и започнах лечение.
Петя: Кога и как разбра, че това всъщност са паник атаки?
Ирина: Минах през серия от дълги и може би в голяма степен излишни изследвания. Някъде по пътя попаднах в кабинета на психиатър, който ми обясни какво и как се случва с тялото ми.
Петя: В какво се изразяваха те при теб?
Ирина: Палитрата при мен беше пъстра: от класическите симптоми – препотяване, сърцебиене, сухота в устата, изтръпване на крайниците, “обръщане на стомаха“, до загуба на ориентация, усещане за загуба на контрол, дереализация и деперсонализация.
Връхлитаха ме изневиделица за 5-6 минути, след което трябваше да легна, защото ми прималяваше и ми ставаше ужасно студено.
Петя: Kaк преминаваше един твой ден, в който получаваше паник атаки?
Ирина: Първоначално денят ми беше структуриран – ходех на лекции, виждах се с приятели и гаджето към момента.
Получавах паник атаки може би веднъж дневно.
Клишето „мента-глог и валериан“ не помагаше.
С времето започнах да се оттеглям, защото ме беше страх къде и колко силна атака ще имам.
Влязох в остър период за няколко седмици, в който не можех да стоя сама, но не можех и да излизам навън – започнах да откривам нови вълнуващи страни на тревожното си разстройство – социофобия, агорафобия.
Пикът ми беше, когато от пренапрежение не можех да спя нощно време, а през деня плачех и от време на време ме връхлитаха вълни на паника.
Не бива да забравяме и нощните паник атаки.
Тогава будех родители ми, за да останат при мен докато успея да се отпусна и евентуално да заспя.
Петя: Kaк реагираха близките ти, когато осъзнаха какво се случва с теб?
Ирина: Разбира се, близките ми бяха притеснени. За тях това също бяха непознати територии.
Но аз имам късмета родители ми и близките ми хора да са много разбиращи, търпеливи и подкрепящи.
Петя: Срамуваше ли се от това, което се случваше с теб?
Ирина: Тревожното ми разстройства, както често се случва, беше комбинирано с депресия.
Един от симптомите е усещане за срам и вина.
Не мога да отделя срама като симптом на депресията, от срама от стигмата на психичните разстройства, но категорично – да.
Това е жесток бич.
Петя: Криеше ли състоянието си? Защо, ако да?
Ирина: Не. Не се криех. Бях много гласна за това, което се случваше.
Петя: Мислеше ли, че умираш при всяка паник атака и какво правеше в този миг?
Ирина: Да. Умирах всеки път. Нямам спомен да съм правила нещо конкретно. Умирах в тих ужас.
През някакъв период започнах да пия по-често.
Случвало ми се е да изхвърча по средата на лекция, след като усетя наченка на паническа атака и да изтичам до най-близкия магазин, да си взема бира и да я изпия на един дъх.
Това обаче спря да помага.
Петя: Предаде ли се в някакъв момент?
Ирина: Аз бях в постоянно търсене на решение на проблема.
Просто ми отне по-дълго време да го намеря.
Петя: Мислеше ли, че изобщо някога ще се справиш и живееш нормално отново?
Ирина: Имало е моменти, в който отчаянието ме е настигало.
Но както паническите атаки, така и то е идвало и си е отивало.
Петя: Кога осъзна, че имаш нужда от професионална помощ?
Ирина: От самото начало знаех, че имам нужда от помощ.
Трябваше първо обаче да разбера какъв професионалист може да ми я даде.
Петя: Лесно ли ти беше да потърсиш такава или го смяташе за слабост?
Ирина: Започнах да търся помощ още след първата си паническа атака.
Петя: Откри ли своя терапевт и как успя да излезеш от дупката?
Ирина: Да. Имах късмета да намеря много добър терапевт от Неорайхианската терапевтична школа, която е силно психосоматично ориентирана.
Цялостния процес на личностната ми терапия отне около 2 години (той продължава, но що се касае до паническите атаки и депресията, това беше рамката).
Петя: Имаше ли моменти на пълно отчаяние и мисли, че искаш да се откажеш, да спреш терапията, че не виждаш смисъл и резултат от нея?
Ирина: О, да. Терапията е голямо приключение. Там се срещаш с най-големите демони – твоите собствени. Може би половината от посещенията ми са били съпроводени с бурна вътрешна съпротива.
Но това също е част от терапевтичния процес.
За мен беше важно да се справя и с много усилия успях.
Петя: Кое те накара и мотивира да продължиш?
Ирина: Първоначално страха от паник атаките и вярата ми в авторитета на терапевта, в последствие резултатите.
Петя: Kолко време ти отне терапията и кога започна да усещаш резултат от нея?
Ирина: Две години персонална терапия, като втората година имах паралелна групова терапия.
След като овладяхме острия период, в който се бях върнала в пеленаческите си години, малко по малко започнах да надигам глава и да виждам някакви резултати.
Петя: Как се справя човек с паник атаките си?
Ирина: Смятам, че е индивидуално.
Зависи от корените на паник атаките. Важното е: да потърсиш професионална помощ, да знаеш, че няма да умреш (не сега и от паник атака), да се научиш да дишаш и да знаеш, че това е заболяване, което се лекува.
Всичко ще бъде наред. 😉
Петя: Знаеш ли повече за себе си сега, отколкото преди това състояние?
Ирина: Аз не съм фен на схващането, че след такива състояния, човек излиза по-запознат със себе си.
Не бих препоръчала на никого да отключи тревожно разстройство, за да се запознае с непознатото. Това може да стане и без психично разстройства. Но със сигурност знам какво е преживяването на паник-атака, знам какво е да си тревожен и депресивен.
Това ми помага да съм по-състрадателна към себе си и към другите.
Петя: Защо създаде проекта си “Кожа”?
Ирина: Защото искам да създам диалог за психичното здраве, който е образован и открит и показва стигмата, която в България е в големи размери и страшна сила.
Петя: Мислиш ли, че въпреки огромното количество информация, хората
продължават да не са наясно със психическите си състояния?
Ирина: Да, смятам, че това е така, защото първо надеждната информация не е чак толкова много и второ – авто-стигмата работи в посока на това, човек да не се интересува от личното си психично здраве.
Петя: Какво мислиш за популярната психология и за безкрайните статии със съвети за самопомощ в Интернет, по-скоро помагат или пречат?
Ирина: Аз с гузна съвест си признава, че понякога се заглеждам в популярно психологически материали – видеа, статии, картинки.
Смятам, че са полезни на някакво повърхностно ниво, най-малкото заради това, че отвеждат вниманието в тази посока.
Те обаче не са полезни и не могат да дадат резултат, ако човек има нужда от професионална помощ.
Четенето на „10 начина как да…“ не може и няма да спре паник атака нито ще оправи подлежащите проблеми.
Петя: Ирина, заставаш ли с лице към живота?
Ирина: С живота е хубаво да се гледате лице в лице. Иначе риска да те изненада в гръб не е малък.
Опитвам се да не обръщам гръб и да не се заглеждам много-много встрани.
Проекта “Кожа” на Ирина Атанасова, можете да разгледате на този линк: Проекта “Кожа”
*(Снимки: Веско Николов www.vnickolov.com )