Какво става, когато спрем да бъдем спонтанни?

Какво става, когато спрем да бъдем спонтанни?

Когато промениш начина по който гледаш на нещата, нещата които гледаш се променят.

Уейн Дайър

Интересът ми към арт терапията и изкуството е от много години.

Помня още времето, когато свирех на цигулка, после включих пиано, обичам да рисувам, да танцувам, обожавам да пиша..

Винаги съм се възхищавала на творящите хора, на тези дето горят в нещата, които правят на заряда, блясъка и страстта, които носят и пръскат наоколо си..

Когато бях дете, тези ми дейности си бяха нещо естествено за мен, като дишането..

Не съм се замисляла, защо го правя и дали е перфектно, случваха се спонтанно и само защото ми носеха удоволствие..

След много години в които ги бях занемарила и се огледах, усетих как съм загубила вкус към живота, как лекотата ми е изчезнала и е настъпила сивота..

Около мен започнах да виждам много хора, правещи същото, гордеещи се че са “здраво стъпили на земята”, нямащи време за “глупости”, сериозни хора, защото “животът е труден, това не е шега” или “не искам да изглеждам глупаво” ,  “ще ми се смеят” и любимото ми “минало ми е времето за тези неща”..

А колко пъти чувах “не ми е до това в момента”, “не му е сега времето” и още и още..и още..

Познато, нали?

Стреснах се, нещо не беше наред, исках промяна, аз не си го представях така, не го помнех такъв този живот..

И полекичка започнах да опитвам, ей така, дребни опити, като да се смея с глас, а не да снишавам звукът, закривайки устата си с ръка, да карам отново колело, да се впусна в танц, както си ходя по улицата, докато слушам музика в слушалките,  да рисувам с пръсти, омазвайки се до ушите, да се люлея на детските люлки (..правя го наистина) и дори да скачам в локвите по време на дъжд, припомняйки си колко беше хубаво навремето..

И си спомних!

Спомних си усещането за лекота и радост, което ме изпълваше, защото душата помни, а ние така се опитваме да я заглушим..

Преди десет години започнах да уча арт терапия, до ден днешен имам този интерес, развивам го, търся начини да върна тази свобода, непринуденост и естественост у хората с които работя..

Терапия чрез изкуство може да бъде всичко, което ни зарежда и пали искрата..

Чудесно е, ако в някой се крие следващият Пикасо или Микеланджело, но не е задължително, за да извадим детските цветни моливи..

Толкова сме зрели, сериозни, бързащи, дисциплинирани, отговорни и..уморени..

Не се страхувайте да бъдете безотговорни, напълно и изцяло, като децата понякога..

А какви са те?

Щастливи!