Винаги е по-добре да живееш истински, отколкото просто да съществуваш..

Приятели,представям ви моят следващ гост- Роси Вакъвчиева!
Тя е психолог, автор и лектор, но преди всичко е прекрасна жена, излъчваща топлина и човечност..
Тя сподели за своя личен досег с тревожността и паник атаките, как се е справила с тях, за живота преди и след състоянието и за това, колко е важно да отстояваме себе си, за да сме цялостни и здрави..

Роси, благодаря!

Петя: Роси, разкажи ми за себе си, коя е Роси и с какво се занимава?

Роси: Аз съм жена, майка, съпруга.
По образование и призвание съм психолог, завършила съм и педагогика.
Това, което винаги ме е вълнувало, е вътрешният свят на човек- неговите мисли, чувства, преживявания, силата на човешкия дух, способна на чудеса.
Създател съм на сайта Себепознание.com, където пиша статии за самопомощ, приложна психология и духовно развитие.
Автор съм на книгата „ТИ си промяната“.
Основното послание, което присъства във всичко, което пиша и което искам да достигне до хората, е че външният свят е отражение на вътрешния ни свят. И ако желаем да променим живота си, можем да го направим като променим себе си.
Ние сме промяната, която търсим.
В момента водя семинари и курсове (на живо и онлайн) за лично и духовно развитие, давам индивидуални консултации по скайп и имейл, пиша.
Обичам децата, хората, живота.
Да помагам на хората да открият силата в себе си, да повярват в самите тях и развият истинския си потенциал, е най-голямото удовлетворение за мен.

Петя: Знам, че имаш личен опит със състояния, като паника, паник атаки и тревожност..
Разкажи ми за този период, кога и как започна, какво го провокира?
Срещна ли подкрепа у близките си през този период?
Как реагираха другите хора на твоето състояние и страхове?
Споделяше ли какво се случва с теб или криеше?
Изпитваше ли чувство за вина?
Как се справи и как се чувстваш сега?
Има ли живот “преди и след” паниката и какъв е той?

Роси: Да, този период беше наистина много тежък, струваше ми се, че съм попаднала в ада.
Чувствах се много зле, изпитвах ужасен страх, а никой не разбираше какво се случва в мен.
Как започна всичко – това беше преди повече от 20 години.
Аз бях прекалено отговорна и се чувствах виновна за всичко около мен. Често се жертвах за другите, смятайки че така е правилно, премълчавах доста неща, не отстоявах себе си…
И явно това трупане на вина, негодувание и пренебрегване на моето мнение и желания в един момент се беше натрупало толкова, че избухна и започва да се проявява под формата на силни пристъпи на страх, придружени със световъртеж, деперсонализация и мисли, че полудявам, припадам или умирам.
Започна обикаляне по най-различни лекари, изследвания и всички специалисти твърдяха че нищо ми няма.
Близките ми бяха загрижени и ме подкрепяха, но тъй като и те самите не са били запознати с природата на паник атаките, винаги казваха, че всичко е самовнушение, че трябва да се стегна и да не си мисля „глупости“.
Това най-много ме измъчваше
Защото аз наистина живеех в някакъв ад, не знаех на този етап какво се случва с мен, но въпреки това се борех, опитвах всякакви методи, а те ме наричаха слаба.
Казваха ми да се стегна, а аз се бях пренапрегнала така, че всеки мен щях да се „пръсна“.
По-скоро тогава съм имала нужда да се отпусна, да отхлабя „хватката“, да пусна контрола ида се доверя на живота. Но тогава все още не знаех това…
И се борех, борех…опитвах се надвия страха, да избягам от него.
Колкото повече се борех, толкова повече се засилваше той.
Колкото повече се опитвах да го заглуша, толкова повече места да се появи си намираше той- в съня, на улицата, у дома…
И да- изпивах чувство за вина- от една страна това хронично чувство за вина или прекалена отговорност към всички, от друга страна- вина, че не мога да се справя със страха.
Самата аз се обвинявах…
Поради неразбирането от страна на другите, аз започнах да крия пристъпите си, не казвах нищо за тях.
Много хора около мен, дори изобщо не подозираха какво се случва с мен. Хората с паник атаки се научават много добре да се прикриват.
Но именно това криене засилваше още повече страха ми.
Когато получавах паник атака, се успокоявах повече като останех сама със себе си, когато можех да подишам дълбоко, да се наплискам с вода, да полегна малко и да си казвам, че всичко е наред.
Ако в този момент, около мен имаше хора, паниката се засилваше заради страха от мнението на другите, от това, че ще се изложа и пак ще ме обявят за слаба.
А как се справих?
Търсех, много търсех – в психологията, в будизма и дзен будизма.
Четях за тяхната способност да управляват ума си и да постигат душевен мир въпреки обстоятелствата, четях и прилагах мъдростта от религиите и древните духовни учения.
Също така много ми помогна един психолог.
Благодарение на разговорите с него осъзнах какво се случва в мен.
Тогава започнах да преодолявам чувство си за вина и да отстоявам себе си, започнах да казвам „Не“ на хора и обстоятелства, които не са добри за мен, престанах да се жертвам за другите и поех отговорност за себе си.
Това постави началото на моето излекуване.
Също така, и това може би е ключов момент, промених отношението си към страха, разбрах че страхът не ми е враг.
Осъзнах, че той ми е приятел и е дошъл, за да ме накара да заживея в съгласие със себе си.
Промених и отношението си към паник атаките- по-късно дори и да се случеха, аз вече ги приемах като зареждащо преживяване, като повдигане на адреналина и те отминаха бързо.
Сега се чувствам много добре и знам, че когато се появи страх и тревожност, това е като сигнална лампичка, която ми посочва, че съм се отклонила от Пътя.
А дали има живот преди и след паниката- да, може да се каже че е така. Преди паник атаките аз бях доста неосъзната, реагирах според външните обстоятелства и настроения на другите, пренебрегвах себе си.
Паник атаките промениха изцяло живота ми- не само че се научих да се освобождавам от страха и да го трансформирам в спокойствие и увереност, но и взаимоотношенията ми се подобриха, започнах работата, за която винаги съм мечтала, намерих своето „място под слънцето“, постигнах хармония със себе си и света.
Видях, че животът може да бъде прекрасен.
Разбрах също че аз съм силен, стойностен човек, който заслужава.
И че аз съм най-важният човек в своя живот.

Петя: Какво означава изразът “силен човек”?

Роси: Да бъдеш силен човек не означава да не се страхуваш, а да можеш да освобождаваш страха, съмненията, отчаянието и да ги превръщаш в спокойствие и увереност.
Да си силен означава да продължаваш въпреки неуспеха, въпреки провала. Да ги виждаш трудностите не като край, а като нова възможност.
Да откриваш урока във всяко преживяване, във всяка болка и да можеш да се оттласнеш от дъното.

Петя: За какво плачеш ?
Кое е нещото, което може да предизвика сълзи у теб?

Роси: Аз съм емоционален човек и мога да се разплача и от прекалено напрежение, дори от силна радост, вълнение.
Сълзите всъщност не са слабост, а начин да се справим с болката, с напрежението..
Понякога те са нужни, за да „изпуснем парата“, да излеем мъката си и да се отвори място за новото и прекрасното.

Петя: Лесно ли се разделяш с вещи, каква стойност имат те за теб?
А с хора?

Роси: Обикновено имам връзка с нещата, с които работя и които винаги са до мен– например лаптопа ми.
И често се държа така, сякаш те са живи.
Но нямам проблеми с разделянето с вещи, все пак всяка вещ може да се смени.
По-трудно ми е било с привързването към хората.
Преди време развивах дори емоционална зависимост.
Това също се дължеше на страх- страх от загуба и страх от отхвърляне.
Но се научих да не се вкопчвам с хората около мен, научих се да бъда независима и откривам щастието и силата в себе си.
И открих, че когато по-независим си емоционално, колкото повече „пускаш“ с лекота хората и вещите, толкова по-свободен се чувстваш.
Тогава не изпитваш страх и не се вкопчваш в притежаването.
Именно тогава може наистина да се радваш на всеки миг, на всяко преживяване, знаейки че животът е един поток и разделите за част от него. Ако се опитаме да спрем този поток, животът ни ще стане като блато, в което всичко замирисва.
Когато все пак се страхувам от раздяла с някого, ми помагат утвържденията:
– Никой и нищо не може да ми отнеме това, което по право е мое. Аз е за мен, ще бъде с мен, ако не- значи така е трябвало.
– Аз се разделям с лекота с хора и места и се наслаждавам на танца на живота.
Радвам се на всичко и всички около мен и ги пускам на свобода.
Обичам, без да притежавам.

Петя: Как те променят загубите в живота? Какво е загуба?

Роси: Загуба е когато загубиш нещо много скъпо в твоя живот, най-вече скъп човек.
Понякога наши близки си отиват от този свят и в душите остава болка и празнота, а в други случаи загубваме любовта на даден човек, при което болката е почти също толкова силна.
Загубите обаче ни правят по-силни, те ни учат че каквото да се случи, ще се справим и че когато животът ни отнеме нещо, то е защото е нужно в него да влезе нещо ново.

Петя: Всеки има тежки моменти в живота си, кое е нещото, което те изправя на крака?
Имаш ли свой механизъм, да се “издърпаш за косата”, образно казано?

Роси: На първо място това е нагласата, че всяко нещо, което ни се случва, е за наше добро, умението да видим трудността и провала като предизвикателство, като възможност, а не като край..
Когато приемем това вярване и го превърнем в наше дълбоко убеждение, нищо и никой не може да бъде заплаха за нас.
Тогава ще можем да се радваме и на хубавото, и на лошото в живота.
Разбира се, има периоди на спад на вярата в себе си, периоди, в които ти липсва вдъхновение, желание.
Тогава аз си отварям моята кутия „Вдъхновение“, в която събирам мотивиращи текстове, мисли, цитати, песни, музика, филми, книги.
Те ми помагам да си вдигна духа и да продължа напред.
Много ме зарежда също така и природата, писането, и когато помагам на хората.
Често ми се е случвало ако не се чувствам добре и помогна на някого, самото удовлетворение да ме накара да усетя, че всичко, което правя има смисъл, че аз съм важна, ценна и светът има нужда от мен.

Петя: Смъртта е част от живота и единственото сигурно нещо в него.
Как гледаш ти на смъртта, как я възприемаш?
Играе ли роля в осмислянето на твоя живот?
Плаши ли те или напротив?

Роси: Всеки човек малко или много се страхува от смъртта.
Но аз вярвам, че смъртта не е край, а преминаване в друга реалност, на ново ниво.
Смъртта е всъщност умиране на егото, на тялото, тоест на това, което не е истинското ни Аз.
Истинското ни Аз е духът, наблюдателят и той никога не може да бъде унищожен.

Петя: Какво е Бог за теб?

Роси: Бог за мен е сила, енергия, любов.
То е нещо голямо и могъщо, Съзнание, което организира танца на живота. Бог също така е във всеки от нас.
Във всеки човек се крие частица от Божественото.
Чрез тази част ние имаме връзка с цялата мъдрост, сила и любов във Вселената.
Бог е енергия, която ни насочва към най-доброто за нас, стига разбира се да се научим да чуваме вътрешния си глас.

Петя: А какво е вяра, в какво вярваш ти самата?

Роси: Вярата е могъща движеща сила, енергия, която прави нещата да се случват. Това, в което вярваме, става истина за нас.
Вярата има силата да създава.
Човек може да вярва в Бог, в себе си, в силата на някой амулет, а може да вярва в определени възгледи- като например че светът е опасно място или че няма шанс да постигне успех.
Самата вяра и убеденост в това твърдение го прави истина за този човек. Когато някой вярва че не може, той наистина няма да може, когато вярва че светът е опасен, навсякъде вижда само опасности.
Истинската вяра не е просто да казваш, че вярваш в нещо.
Истинската вяра е знание, вътрешна убеденост.
Аз вярвам в себе си, вярвам във Висшата сила, която е любов и се грижи за мен, вярвам, че всичко се случва така, както трябва- по-най-добрия за мен начин.

Петя: Казваш ли лесно “не”, въпреки социумните правила, когато сърцето ти го иска?

Роси: О, да, научих се да казвам „Не“ на хора и обстоятелства, които не са добри за мен.
Всъщност, както споменах и по-горе, именно това беше един от начините да се справя със страха и тревожността.
Защото потискането на собствените ни желания и жертването за другите вследствие на фалшиво чувство за дълг, създава вътрешна борба, която води до емоционална и физическа болка, заболяване, страх.
Освен това, когато казваш „да“, въпреки че ти се иска да кажеш „не“, по този начин не помагаш и на другите.

Петя: Отношението ти към компромисите в живота?
За или против и кога?

Роси: Много зависи какви компромиси.
Във връзките понякога е нужно да се правят малки компромиси.
Но никога не бива да правиш компромиси със себе си- да се отказваш от собственият си стремеж към щастие, от мечтите си, от целите си.
Ако се откажеш от нещо много важно за теб в името на друг човек и вашата връзка, ти всъщност се отдалечаваш от себе си, от собствената си същност.
А няма как да имаш пълноценна връзка ако нямаш пълноценна връзка със самия себе си, ако не си в хармония със себе си.
Освен това, ако постоянно правиш компромиси със себе си, излъчваш послания към Вселената „аз не заслужавам, аз не съм важен“, и с това и привличаш неуважение.
Разбира се, всеки сам за себе си може да прецени какви компромиси може да направи в различните ситуации, но аз смятам, че при всеки наш избор е добре да се питаме: „Какво ще ми донесе този мой избор- ще ме накара ли да уважавам повече себе си, или ще се чувствам унизен, потиснат?“ и най-доброто решение е това, което ни кара да чувстваме ценни, в съгласие със себе си.

Петя: Какво са спомените за теб, Роси?

Роси: Спомените са богатство..
С приятелите и семейството ми често си спомняме мили моменти, забавни спомени и се чувстваме невероятно.
След като вече са минали, дори и трудностите и тежките периоди изглеждат по друг начин.
Вече може по-ясно да видим уроците в тях.
Разбира се, човек не бива да живее само в спомени.
Нека не забравяме, че спомените са просто следа в паметта, а това, което реално съществува, е моментът тук и сега.
Понякога имаме тежки спомени, които ни карат да се чувстваме жертви, които задържат в нас гняв, страх или омраза.
Тогава е нужно да се работи с тези спомени, и по-точно с чувствата- нужно е да ги освободим, да простим и да продължим.

Петя: Любима детска приказка и защо?

Роси: Харесвам приказките и имам много любими.
Сега като се замислям обаче, може би една от любимите ми е „Грозното патенце“, защото носи много силно послание – послание, от което всички имаме нужда.
А то е, че макар да изглеждаме, като грозно патенце и да си мислим, че не струваме нищо, във всеки от нас живее един прекрасен лебед, който може да се появи в цялото си великолепие, ако повярваме в себе си и му позволим да се покаже.

Петя: Обгрижваш ли детето в себе си и как?

Роси: Да, детето в нас е изключително важна част от нашата психика.
Често разговарям с детето в мен и го питам от какво има нужда.
Успокоявам го, когато се страхува, казвам му че го обичам и визуализирам как го прегръщам.
Работата с вътрешното дете е една от най-прекрасните техники за работа със себе си и помага да се освободим от болката в миналото, дори да го „пренапишем“ болезнените спомени, да се почувстваме обичани, важни, ценени от най-важния човек в нашия живот- самите нас.

Петя: Умееш ли да уловиш мигът?

Роси: Уча се да живея тук и сега и да присъствам на 100 % в този момент. Това е един от най-важните принципи на душевния мир и дори само него да прилагаме в живота си, ще се чувстваме добре и в хармония.

Петя: Как се забавляваш, Роси?

Роси: Обичам да гледам комедии, да излизам с приятели, да пътувам, да се поглезя.
Всъщност радостта, често е въпрос на нагласа.
Когато отворим сетивата си за нея, във всяка ситуация може да видим нещо забавно.
В този смисъл много харесвам много йога на смеха, която е чудесна практика за връщане на детската жизнерадост и умение на се посмеем просто ей така, без повод..

Петя: Мечтаеш или имаш цел?

Роси: Да, аз съм голяма мечтателка.
Но знам, че за да сбъднат мечтите, е нужно да ги превърна в цел, в намерение.
Винаги си поставям цели- малки и големи.
Целта е мощна движеща сила, която ни мобилизира, насочва и ни кара да вървим напред.
Когато има за „какво“, човек може да премине през всяко „как“.

Петя: Пътуването за теб е..?

Роси: Пътуването е движение, опознаване, прекрасно изживяване. Пътуването може да бъде не само посещението на различни места, пътуване може да се нарече и опознаването на себе си, както и пътят към развитие и самоусъвършенстване.
А красотата във всяко пътуване е не крайната цел, а самото пътуване, самият процес на движение.

Петя: A природата..?

Роси: Природата е хармония, мъдрост, сила, нашата естествена среда.
Тя има силата да ни зареди, да ни достави енергия, храна, вода и всичко, което ни е необходимо, за да живеем и да се развиваме.
Затова смятам, че е нужно често да прекарваме време сред природата, съзерцавайки нейната красота, да усещаме спокойствието, което цари в нея, да наблюдаваме циклите ѝ на развитие и съвършения ред.
Наблюдавайки природата, ние можем да достигнем до мъдростта и хармонията в себе си.

Петя: Имаш ли смелостта да живееш, Роси?

Роси: Може би имаш предвид дали имам смелостта да живея истински?
Да, разбира се, винаги е по-добре да опитваш нови неща, дори с риск да се провалиш, да обичаш, дори с риск да бъдеш наранен.
Защото истински живот включва в себе и болка, и разочарование, но също така и радост, успехи, любов и удовлетворение.
Винаги е по-добре да живееш истински, отколкото просто да съществуваш.