Случай от моята терапевтична практика, разказан от мен по изрично настояване на моята клиентка, с цел да стигне до повече хора и да помогне. Това е нейното желание. Благодаря ѝ за тази смелост и позиция.
Мълчим и двете, а аз чакам търпеливо да започне. Знам, че ѝ е трудно. Виждам срам в очите ѝ, често ги свежда надолу, кърши пръсти, оправя нервно косата си през секунди.
Нужно ѝ е време. Усещам, че е решила да говори – да изкаже това, което подозирам още от началото на съвместната ни работа. То изплуваше бавно, трудно и много болезнено. Мъчително за спомняне, за изказване, за осмисляне.
И тя започна – на пресекулки, тихо, през плач.
Лечебни сълзи от душата.
Била е осем-девет годишна. Живеели са в средно голям блок. Били са приятелски семейства. Викала му е „чичо“. Имало е две деца с жена си, играела си е заедно с тях.
И все пак нещо не е било наред. Усещала е, че в негово присъствие е напрегната. Улавяла е погледа му върху себе си и това някак я е тревожело.
„Чичото“ е бил обичлив. Даже прекалено.
Все е искал да я погали, да я щипне по бузката – ей така, от добри чувства. Особено много е настоявал да седне в скута му, нали е дете, да ѝ се порадва един вид.
Отказвала му е, но собствените ѝ родители, особено баща ѝ, ѝ се карали. „Що за възпитание, чичо еди-кой си иска да те гушне, ти защо не искаш? Как може да отказваш? Как смееш да се доверяваш на собствените си усещания?“
„Ние знаем по-добре. А най-важното е да не се изложим, да не обидим чичо някой си. Разкарай ги твоите чувства, ти си просто дете. Те не са важни.“
„Чичото“ е зачестил да идва точно когато не е имало никой. „Случайно“, разбира се, макар да е знаел отлично кога родителите ѝ са на работа. Настоявал е да ги изчака там, а тя да му прави компания – да си поговорят, да му разкаже неща за себе си. Например дали има си гадже, харесва ли някой вече и т.н.
Спомня си, че такива въпроси задавал само когато нямало други хора. А те я карали да се чувства неудобно и откровено гадно.
Разказва ми за един случай, в който са се возили в автомобил. Били са заедно на сватба двете семейства. На задната седалка късно вечерта седели тя, баща ѝ и чичото, който силно настоявал да сложат детето – тоест нея – по средата. Баща ѝ обаче седнал до него, да си говорят, били доста пийнали. А през цялото време чичото я милвал по вратлето и гръбчето, преметнал ръка през раменете на баща ѝ в тъмната кола.
И още, и още, и още. Беше като рухнал бент от спомени, чувства, емоции, гняв, срам, тъга, отвращение, отчаяние и толкова много болка.
Дали е казала, дали е споделила тогава с някого?
В началото не. Споделя ми колко е била объркана. Не е била сигурна какво точно се случва. Било я е срам и страх, без да знае защо и от какво, но го е усещала много силно с цялото си тяло. Треперела е и е имала чувство, че ще повърне, че има топка в стомаха само от мисълта за този човек и усещането, че нещо много нередно се случва, без да може да го назове и обясни.
Престрашила се е да каже на родителите си – нееднократно при това. Но никой не я е чул. Никой не е взел насериозно думите на малкото момиче. Даже напротив – обвинили са я, че лъже, че си въобразява, защото е дете и явно просто търси внимание.
След което чувам още по-шокиращо нещо.
Баща ѝ предложил да ѝ купят куче, „да има с какво да се занимава“, „да спре да търси внимание с разни измислици“ и „да не ги резили, както и съседа, този добър и внимателен човек“.
За да избяга от този кошмар, след време е кандидатствала в друг град и е отишла да живее там – в пансиона на училището. Но е отнесла спомените със себе си. С годините те са се трансформирали и прикрили под различни неща – силна депресия, заекване, дошло сякаш от нищото, екзема, която не подлежала на лечение и се връщала отново и отново, крещейки през кожата ѝ, че иска да бъде оставена на мира и сама, да не бъде докосвана по никакъв начин от никого.
И вина.
Огромна, смазваща, съсипваща вина. Дали пък тя не е предизвикала „онова“ сама? „Онези“ неща, които се е опитвала да забрави, ставайки тотален работохолик. Защото ако спре дори за миг, „нещото“ от миналото може да изплува.
И донякъде е успявала – с хапчета, с алкохол – да замаже спомените. До момента на първата паник атака. После втората. После Бърза помощ. Липса на физическа причина за всичко това. И небрежното подхвърляне на лекар от поредния екип посред нощ: „Ти, момиче, си за психиатър или психолог, не си за нас.“
И пак хапчета и алкохол. Отново и отново.
Омагьосан кръг.
После ми писа. Започнахме да работим заедно. И чак месеци след първата ни среща тя беше готова да разкаже, да изговори, да изкрещи думите, които години бе преглъщала, и да тръгнем по пътя на лечението. И не, това не е изолиран случай. И да, такива неща продължават да се случват много по-често, отколкото си представяте.
От тук нататък ще използвам думата „трябва“ многократно, защото има неща, които трябва да бъдат казани ясно и категорично.
Ние, родителите, сме тези, които трябва да научим децата си да имат граници. Да са наясно, че никой, никога и по никакъв повод няма право да ги докосва или кара да вършат каквото и да било, което ги тревожи.
Че телата им са неприкосновени.
Че не трябва да прегръщат, целуват, докосват или поздравяват когото и да е, ако това не им е приятно и ги притеснява – без значение дали става дума за роднина или приятел, особено в този случай.
Децата имат вроден радар и разпознават нечистите намерения под любезната маска. Затова майната му на „възпитанието“. Щом детето каже, че не иска да направи някое от тези неща, уважете желанието му и се постарайте да разберете защо и дали има нещо, което иска да ви сподели.
Че интимните им части – тези, които са скрити под дрехите и бельото – никога и по никакъв повод не бива да бъдат показвани, докосвани или снимани от познати или непознати хора.
Включително родители, особено след определена възраст.
Че трябва да вярват на телата и чувствата си.
И когато усетят страх, а сърчицата им блъскат в гърдите и треперят, веднага трябва да търсят помощ.
Ние сме тези, които трябва да ги научим да говорят и да споделят с нас.
Но пак ние сме тези, които трябва да се научим да ги чуваме и да им вярваме, когато го правят.
Първо ние като родители трябва да уважаваме и спазваме техните граници и правото им на лично пространство, започвайки от базисните, дребните, ежедневни неща на битово ниво.
Защото ако мама и татко не го правят, ако те нахлуват по всяко време, без да питат и без да почукат в стаята или в банята, значи това е нормално. И тогава защо да не го позволя и на чужд човек, макар и при други обстоятелства?
Трябва да говорим с децата си.
Трябва да ги слушаме и да чуваме какво искат да ни кажат.
Да ги научим да слагат ясни и здрави граници – на физическо и на емоционално ниво.
И нека не отлагаме това.
Защото утре може да е късно.
С теб,
Петя Симеонова
PsySexSomatic® – The Embodied Pleasure Healing Method