Когато тялото участва, но желанието отсъства
Как блокирането и дисоциацията могат да променят сексуалното преживяване, без да прекъснат самия контакт
Тема на месеца: Когато тялото блокира
За блокирането/замръзването, дисоциацията и връщането към усещането за себе си
Прекрасна моя,
в първия материал за октомври говорихме за онези моменти, в които продължаваме да функционираме, въпреки че усещането за собственото ни тяло и преживяване е отслабнало.
Днес искам да отидем малко по-далеч.
Към една от най-деликатните области на соматичната психосексуалност.
Какво се случва, когато тялото продължава да участва в сексуалния контакт, но жената постепенно губи връзката със собственото си желание?
Това е въпрос, който не може да бъде разбран само чрез сексуалното поведение.
Защото поведението показва какво правим.
Но невинаги показва какво преживяваме.
И понякога между тези две неща има огромно разстояние.
Сексуалното участие не е равнозначно на сексуално желание
Представи си жена, която е в интимен контакт с партньора си.
Тя го познава.
Може да го обича.
Може дори първоначално да е искала тази близост.
Целуват се.
Докосват се.
Контактът постепенно става сексуален.
И в някакъв момент нещо се променя.
Не непременно драматично.
Няма внезапен страх.
Няма ясно изразено отвращение.
Няма задължително и болка.
Просто усещането за собственото ѝ желание започва да избледнява.
Тя продължава да участва.
Може да отвръща на целувките.
Да променя положението на тялото си.
Да следва движенията на партньора.
Да издава звуци.
Да изглежда ангажирана.
Но ако в този момент някой можеше да я попита какво точно иска, отговорът вероятно би бил:
„Не знам.“
И тук се появява едно важно разграничение.
Сексуалното поведение, сексуалната възбуда, сексуалното желание и съгласието са свързани, но не са едно и също.
Жената може да участва, без да изпитва желание.
Може да има телесна възбуда, без да иска сексуалният контакт да продължи.
Може да изпитва желание, но да не иска конкретно докосване.
И може да е дала съгласие в началото, а по-късно да пожелае да спре.
Тези различия не са подробности.
Те са съществени за разбирането на женската сексуалност.
Какво се променя, когато отслабне усещането за собственото тяло?
За да разберем този процес, трябва да поговорим за нещо, което рядко присъства в обичайните разговори за сексуалност.
Интероцепцията.
Това е способността на нервната система да получава и обработва информация за вътрешното състояние на тялото.
Благодарение на нея усещаме например сърдечния си ритъм, дишането, напрежението, вътрешния дискомфорт и част от телесните промени, свързани с емоциите.
Интероцепцията участва и в начина, по който преживяваме сексуалната възбуда и разпознаваме собствените си телесни потребности.
Но тази информация невинаги достига до съзнанието ни с еднаква яснота.
При силен стрес, претоварване или определени дисоциативни преживявания достъпът до част от телесните сигнали може да се промени.
Това не означава, че тялото е престанало да реагира.
Означава, че жената може да има по-малко достъп до информацията, която ѝ помага да разбере какво преживява.
И в сексуален контекст тази разлика е особено важна.
Защото сексуалното желание не се определя единствено от физическите реакции.
То включва и субективното преживяване:
Това приятно ли ми е?
Искам ли да продължи?
Искам ли точно този вид докосване?
Искам ли да се приближа?
Или всъщност имам нужда да спрем?
Когато достъпът до тези сигнали отслабне, жената може да продължи да участва, но да ѝ бъде все по-трудно да разпознае собственото си отношение към случващото се.
Тялото реагира. Но значението на реакцията не е непременно ясно за самата нея.
Когато вниманието се премести от собственото усещане към поведението на другия
Има още един важен пласт.
По време на сексуален контакт вниманието ни естествено се движи между собственото тяло, партньора и случващото се между нас.
Това е част от интимността.
Но понякога този баланс се променя.
Жената започва да следи предимно партньора.
Дали му е приятно.
Дали е възбуден.
Дали очаква нещо.
Дали ще се разочарова.
Дали е доволен.
И постепенно собственото ѝ преживяване остава на заден план.
Тук е важно да направим разграничение.
Да се интересуваш от удоволствието на партньора си не означава, че си изгубила контакт със себе си.
Взаимното внимание може да бъде прекрасна част от сексуалната близост.
Проблемът възниква, когато преживяването на другия стане основният ориентир за това какво да правиш със собственото си тяло.
Тогава въпросът вече не е:
„Какво искам аз?“
А:
„Какво се очаква от мен?“
Понякога тази промяна е свързана с научени модели на сексуално угодничество.
Понякога – със страх от конфликт или отхвърляне.
Понякога – с предишни преживявания, при които изразяването на нежелание не е било посрещано с уважение.
А понякога се появява в контекста на стрес и претоварване, без да има една-единствена ясна причина.
Не всяко съобразяване с партньора е реакция на замръзване. И не всяко отслабване на желанието е дисоциация.
Но когато тези процеси се срещнат, жената може да се окаже в ситуация, в която поведението ѝ продължава, докато усещането за собствен избор става все по-неясно.
Защо тялото може да реагира, когато жената не изпитва желание?
Това е една от най-важните теми в психосексуалното здраве.
Физиологичната сексуална възбуда и твоето лично усещане за възбуда не съвпадат винаги.
При жените например може да има генитални реакции, включително овлажняване и промени в кръвоснабдяването, без те да се преживяват като желана сексуална възбуда.
В научната литература това несъответствие се разглежда чрез понятието съответствие между гениталната и субективната възбуда (sexual arousal concordance).
Изследванията показват, че при жените физическата реакция на тялото невинаги съвпада с това колко възбудени се чувстват. Това разминаване се наблюдава по-често при жените, отколкото при мъжете.
Това не означава, че женското тяло е ненадеждно.
Означава, че една физиологична реакция не може сама по себе си да ни каже какво желае човекът.
Овлажняването не доказва желание.
Оргазмът не доказва съгласие.
А липсата на съпротива не доказва, че преживяването е желано.
Тези разграничения са особено важни, когато говорим за блокиране и дисоциация.
Защото жената може да се обърка от собствените си реакции.
Да си спомня, че е имало телесна възбуда, но да не е сигурна дали е искала случилото се.
Или да се пита защо е продължила да участва, след като по-късно е осъзнала, че не ѝ е било приятно.
Това, че тялото ти реагира сексуално, не означава непременно, че ти е приятно или че искаш това, което се случва.
И не бива да бъде използвана като доказателство срещу него.
Когато осъзнаването идва след сексуалния контакт
Понякога най-объркващата част не се случва по време на интимността.
А след нея.
Жената може да е участвала в сексуален контакт, без да разпознае ясно дискомфорт или нежелание в самия момент.
Едва по-късно, когато остане сама, започва да забелязва нещо.
Напрежение.
Раздразнение.
Тъга.
Умора.
Нежелание за ново докосване.
Или усещане, че не е била напълно свързана със случващото се.
Понякога се появява въпросът:
„Защо не разбрах още тогава, че не искам?“
Но този въпрос съдържа едно скрито предположение.
Че винаги трябва да можем да разпознаваме желанията и границите си веднага, ясно и без колебание.
А човешката нервна система не работи така.
Способността да разпознаваме вътрешните си състояния зависи от множество фактори — внимание, стрес, предишен опит, контекст и моментни телесни реакции.
Понякога едно преживяване става по-разбираемо едва след като е приключило.
Това не означава автоматично, че е имало дисоциация.
Не означава и че всяко неприятно усещане след секс доказва, че контактът е бил нежелан.
Означава, че преживяването заслужава да бъде разбрано, без да бъде прибързано обяснявано или обезценявано.
Защото има разлика между това да кажем:
„Трябваше да разбера по-рано.“
И:
„Сега започвам да разбирам нещо, което тогава не ми е било ясно.“
Втората формулировка оставя място за любопитство.
И за по-добро познаване на себе си.
Какво означава да възстановяваме връзката със собственото желание?
Тук стигаме до същината на соматичната психосексуалност.
Когато говорим за възстановяване на контакта със себе си, не става дума просто за това жената да усеща повече.
Нито за това непременно да изпитва по-силно сексуално желание.
По-важно е постепенно да може да различава собствените си усещания, желания, граници и решения.
Да разпознава, че едно докосване може да бъде физически приятно, но въпреки това да не иска то да продължи.
Че може да обича партньора си, без да желае секс в определен момент.
Че може да започне сексуален контакт с желание, което впоследствие се променя.
Че може да изпитва възбуда и едновременно с това да има нужда от повече време.
И че не е необходимо да доказва правото си да спре чрез болка, страх или видима съпротива.
В този смисъл контактът със собственото желание не е просто способността да кажем „да“.
Той включва и възможността да разпознаем:
„Не знам.“
„Не сега.“
„Не по този начин.“
„Искам да спрем за малко.“
Или:
„Искам да продължим, но имам нужда от нещо различно.“
Това са различни преживявания.
И всяко от тях има място в сексуалността.
Разбира се, разпознаването на собствените граници не е достатъчно, ако партньорът не ги уважава.
Възможността за свободен избор зависи и от отношенията, в които се намираме.
Затова не бива да превръщаме работата с тялото в задължение на жената сама да компенсира липсата на уважение или безопасност в интимния контакт.
Може би най-важната промяна не е в сексуалното поведение
Често, когато една жена започне да обръща повече внимание на собственото си сексуално преживяване, очакването е нещо в сексуалния ѝ живот да се подобри.
Да има повече желание.
Повече удоволствие.
Повече възбуда.
По-лесно достигане до оргазъм.
Но има и друга възможна промяна.
По-тиха.
И понякога много по-съществена.
Жената започва да забелязва кога участва в нещо, без всъщност да знае дали го иска.
Започва да разпознава моментите, в които вниманието ѝ се премества изцяло към партньора.
Моментите, в които продължава по навик.
Моментите, в които не може да различи желанието от очакването.
И постепенно може да започне да си позволява нещо, което преди ѝ е било трудно.
Да не бърза.
Да поиска пауза.
Да промени решението си.
Да остави един сексуален момент незавършен.
Не защото сексуалността ѝ е станала по-малко важна.
А защото собственото ѝ преживяване е започнало да има по-голямо значение в нея.
Това не е обещание, че подобна промяна се случва лесно или еднакво при всички.
Особено когато блокирането и дисоциацията са свързани с травматични преживявания, може да бъде необходима специализирана професионална подкрепа.
Но е важна посока.
Защото сексуалното здраве не се измерва единствено с честотата на секса, силата на желанието или наличието на оргазъм.
То включва и способността да участваме в интимността като хора, чиито собствени усещания, желания и граници имат значение.
Мека покана
Днес няма да ти предлагам да наблюдаваш сексуалните си реакции.
Нито да анализираш минали преживявания и да търсиш доказателства за блокиране или дисоциация.
Искам само да ти оставя един въпрос.
Не е необходимо да му отговаряш веднага.
„Когато съм интимна с някого, откъде разбирам, че и аз искам това, което се случва?“
Не как разбира партньорът ти.
Не как изглежда тялото ти отвън.
Не какво си мислиш, че би трябвало да искаш.
А как ти самата разпознаваш желанието си.
Може би чрез приятно усещане.
Чрез желание да се приближиш.
Чрез любопитство.
Чрез усещане за свобода да участваш.
Може би отговорът ти е различен в различните моменти.
А може би засега не знаеш.
Не е необходимо да намериш правилен отговор.
Важното е постепенно да има повече място и за твоя собствен.
Защото в интимността не е достатъчно само тялото ни да присъства.
Важно е и ние самите да имаме възможност да участваме в това, което се случва с него.
С теб,
Петя Симеонова
PsySexSomatic® – Embodied Pleasure Healing Method