Да бъдеш близо, без да напускаш себе си
Когато контактът с другия не изисква да изгубиш контакта със собственото си тяло
Тема на месеца:
Контакт и близост
Как тялото допуска другия, без да се губи.
Прекрасна моя,
Септември вече е тук.
След един цял месец пауза бавно се връщаме.
Към още знания.
Към още смисъл.
Към още онези малки и големи вътрешни трансформации, които не се случват, защото сме ги насилили, а защото постепенно сме създали пространство за тях.
Август беше точно такова пространство.
Без нова тема.
Без натрупване.
Без необходимост да правиш още нещо със себе си.
А сега продължаваме.
Но не от мястото, на което сме спрели.
Продължаваме от мястото, на което тялото ни се намира днес.
И през септември ще направим още една много важна крачка.
Досега голяма част от нашата работа беше насочена навътре.
Към усещането за себе си.
Към границите.
Към гласа.
Към таза.
Към удоволствието.
Към способността постепенно да разпознаваш собствените си сигнали.
Сега в това пространство ще допуснем още някого.
Другия.
Защото едно е да усещаш себе си, когато си сама.
Съвсем друго е да успееш да останеш свързана със себе си, когато някой е близо.
И точно тук започва темата ни за септември.
Контактът и близостта.
Не като идея.
Не като романтична представа.
А като телесно преживяване.
Какво всъщност се случва в тялото, когато друг човек се приближи?
Когато ни докосне?
Когато ни погледне?
Когато поиска нещо от нас?
Когато ние поискаме нещо от него?
Когато близостта стане емоционална?
А когато стане сексуална?
Можем ли да бъдем там и едновременно с това да останем при себе си?
Това е въпрос, който изглежда прост.
Но не е.
Защото близостта не се определя само от разстоянието между две тела.
Можеш да лежиш до някого и да бъдеш много далеч.
Можеш да бъдеш докосвана и да не усещаш почти нищо.
Можеш да правиш секс и вътрешно да отсъстваш.
Можеш да казваш „да“, докато вниманието ти е изцяло насочено към това какво преживява другият.
Можеш да бъдеш прекрасен партньор и постепенно да изгубиш усещането за собственото си присъствие във връзката.
И обратното.
Можеш да бъдеш много близо до някого и все още да усещаш:
тялото си,
дишането си,
желанието си,
границата си,
собствения си ритъм,
възможността да се приближиш,
и възможността да се отдалечиш.
Това е съвсем различно преживяване на близостта.
Когато близостта изисква адаптация
За някои тела контактът с другия никога не е бил просто контакт.
Той е изисквал постоянно наблюдение.
Как се чувства другият?
Доволен ли е?
Ще се ядоса ли?
Ще се отдръпне ли?
Иска ли повече?
Давам ли достатъчно?
Какво трябва да направя сега?
И постепенно вниманието започва да се мести.
От себе си към другия.
От собственото усещане към неговата реакция.
От „Какво преживявам аз?“ към „Какво трябва да направя, за да остане всичко наред?“
Това може да се случва толкова бързо и толкова автоматично, че човек изобщо да не го забелязва.
И точно тук близостта може да започне да се превръща в адаптация.
Не защото човек не иска контакт.
А защото нервната система е научила, че за да останеш свързан с другия, понякога трябва да намалиш контакта със себе си.
И това има огромно значение за сексуалността.
Защото сексуалният контакт изисква едновременно две способности:
да допуснеш другия
и
да не изгубиш себе си, докато го допускаш.
Тези две движения трябва да могат да съществуват заедно.
Точно тук много от популярните представи за интимността започват да стават недостатъчни.
Често чуваме, че истинската близост означава да се „отпуснеш напълно“.
Да „се отдадеш“.
Да „свалиш всички защити“.
Да „станете едно“.
Но през погледа на соматичната психосексуалност, здравата близост не изисква изчезване на границата между двама души.
Напротив.
За да мога истински да бъда с теб,
трябва да има и аз, която е там.
Тяло, което усеща.
Тяло, което може да избира.
Тяло, което може да се приближи.
Тяло, което може да се отдръпне.
Тяло, което може да промени решението си.
Тяло, което може да изпитва удоволствие, без да престава да бъде свое.
Близостта не е сливане.
Тя е способността две отделни тела да бъдат в контакт, без едното да трябва да изчезне, за да запази връзката.
И това променя много.
Понякога самозагубата прилича на близост
Това е един от пластовете, които особено искам да разгледаме този месец.
Защото самозагубата невинаги изглежда като страдание.
Понякога изглежда като грижа.
Като отдаденост.
Като разбиране.
Като „аз нямам претенции“.
Като способност винаги да се приспособиш.
Като това да познаваш желанията на партньора си до най-малкия детайл, но трудно да отговориш, когато някой попита:
„А ти какво искаш?“
И тук вече не говорим само за комуникация.
Говорим за способността да запазиш достъп до собствените си телесни сигнали в присъствието на друг човек.
Защото можеш прекрасно да знаеш какво искаш, когато си сама.
И да изгубиш достъпа до това усещане в момента, в който се появи другият.
Неговият поглед.
Неговото желание.
Неговото очакване.
Неговото докосване.
Неговото разочарование.
И тогава въпросът вече не е:
„Знам ли какви са границите ми?“
А:
„Мога ли все още да ги усещам, когато съм близо до някого?“
Това е много по-дълбок въпрос.
И е една от причините да не разглеждам близостта единствено като психологически или релационен процес.
Тя е и соматичен процес.
Тялото непрекъснато регулира разстоянието между „аз“ и „ти“.
Понякога иска повече контакт.
Понякога по-малко.
Понякога приближаване.
Понякога пауза.
Понякога докосване.
Понякога пространство.
И тези промени не означават непременно, че нещо във връзката е погрешно.
Те могат да бъдат част от живата регулация на близостта.
Точно както дишането има вдишване и издишване,
близостта има приближаване и отдалечаване.
Контакт и пространство.
Заедност и отделност.
Едното не унищожава другото.
Напротив.
Понякога именно правото да се отдалечиш прави истинското приближаване възможно.
И може би това е едно от най-важните неща, с които искам да започнем септември.
Не:
„Колко близо мога да допусна другия?“
А:
„Колко от себе си мога да запазя, докато съм близо?“
Защото възстановяването на способността за близост не означава да премахнем всяка защита.
Не означава да се научим да допускаме повече.
И със сигурност не означава да бъдем „отворени“ постоянно.
То означава постепенно да изграждаме достатъчно вътрешен капацитет, за да можем да бъдем в контакт и с другия, и със себе си едновременно.
И тогава близостта вече не изисква самозагуба.
Тя започва да се превръща в място, в което можеш да бъдеш видяна,
докосната,
желана,
обичана,
и въпреки това да останеш своя.
Мека покана
Тази седмица няма да те каня да променяш начина, по който общуваш или да поставяш нови граници.
Искам само да забележиш един много малък момент.
Следващия път, когато си близо до човек, с когото се чувстваш достатъчно спокойна – когато разговаряте, седите един до друг, прегръщате се или просто споделяте едно пространство – за няколко секунди върни част от вниманието към собственото си тяло.
Не прекъсвай контакта.
Не се отдръпвай.
Просто провери:
Усещам ли все още себе си, докато съм с този човек?
Усещаш ли краката си?
Начина, по който седиш?
Дишането си?
Има ли място в тялото, което се е стегнало?
Има ли част, която е спокойна?
И най-вече:
Можеш ли за няколко секунди да останеш едновременно в контакта с другия и в контакта със себе си?
Не е нужно да задържаш това състояние.
Не е нужно да го правиш „правилно“.
Само го опитай за миг.
После продължи разговора, прегръдката или онова, което си правила.
Защото това е първата посока, която ще изследваме през септември.
Не как да станем по-близки на всяка цена.
А как да останем цели и свързани първо със себе си, когато близостта се появи.
С теб,
Петя Симеонова
PsySexSomatic® – Embodied Pleasure Healing Method