Прекрасна моя,
днес, 18 септември, е Денят за информираност за вулвата.
И ми се иска да използвам този ден не просто за още един факт от календара.
А за нещо много по-близко до нас.
За начина, по който познаваме, назоваваме и уважаваме собствените си тела.
Защото все още живеем в култура, в която една жена може да познава в детайли толкова много неща за света и въпреки това никога да не е била истински запозната със собствената си интимна анатомия.
И до днес дори вулва и вагина се използват като едно и също понятие.
А те не са.
Вулвата е външната част на женските гениталии.
Вагината е вътрешният мускулен канал.
На пръв поглед това може да изглежда като малка анатомична подробност.
За мен не е.
Не е и не трябва да е и за теб.
Важно ни е!
Защото думите, които имаме за тялото си, са част и от начина, по който можем да говорим за него.
Да кажем къде ни боли.
Какво ни е приятно.
Какво не искаме.
Къде е границата ни.
Как искаме да бъдем докосвани.
И кога не искаме да бъдем докосвани.
Да познаваш тялото си не е нещо срамно.
Да назоваваш вулвата, клитора, вагината с истинските им имена не е вулгарно.
Това е знание.
Това е уважение.
Това е достойнство.
И ми се иска все повече да започваме да се отнасяме към женските си тела точно така.
Не като към нещо, което трябва да прикриваме, поправяме или от което трябва да се срамуваме.
А като към наши тела, които заслужават да бъдат познавани.
Да познаваме анатомията им.
Да разпознаваме сигналите им.
Да знаем границите им.
Но и да познаваме удоволствието им.
Защото женският глас не започва единствено от способността да кажем „не“.
Той се изгражда и в способността да знаем:
Това е моето тяло.
Това усещам.
Това искам.
Това не искам.
Това ми носи удоволствие.
Това е моята граница.
И може би именно оттук започват онези ясни и силни женски гласове, от които имаме нужда.
Не от силата да говорим най-високо.
А от достатъчно добрия контакт със себе си, за да знаем какво всъщност искаме да кажем.
И има още една причина това да е важно.
Защото ние сме жените, които един ден трябва да дадат тези думи и на следващото поколение.
На дъщерите си.
На синовете си.
На децата, които трябва да научат, че телата им имат истински имена, че границите им имат значение и че за тялото може да се говори спокойно, с уважение и без срам.
И сме жените, които могат да подкрепят и други жени да направят същото.
Но е трудно да предадем знание, което никога не сме позволили първо на себе си да имаме.
Трудно е да учим на телесно достойнство, ако собственото ни тяло все още е обвито в мълчание.
Затова днес не ти пожелавам просто да научиш още нещо за вулвата.
Пожелавам ти нещо много по-голямо:
да познаваш тялото си достатъчно добре, за да го уважаваш;
да го уважаваш достатъчно, за да пазиш границите му;
и да не се срамуваш да назоваваш нито неговите части, нито неговото удоволствие.
Защото няма нищо недостойно в правилните думи за женското тяло.
Достойнството започва именно когато престанем да се срамуваме от тях. 🤍
С теб,
Петя Симеонова