Когато тялото остава, но ти сякаш се отдалечаваш
Замръзването невинаги означава да не можеш да помръднеш
Тема на месеца: Когато тялото блокира
За блокирането/замръзването, дисоциацията и връщането към усещането за себе си
Прекрасна моя,
когато чуем думата „замръзване“, често си представяме тяло, което не може да помръдне.
Човек, който не може да говори.
Не може да реагира.
Не може да направи нищо.
Но човешкото тяло невинаги преживява блокирането толкова видимо.
Понякога продължаваме да говорим.
Да се усмихваме.
Да отговаряме.
Да вършим работата си.
Да стоим до човека срещу нас.
Можем дори да участваме в интимност и сексуален контакт.
И въпреки това част от нас вече да не е напълно там.
Не защото сме избрали да се отдалечим.
А защото понякога, когато преживяването стане повече, отколкото можем да понесем в този момент, достъпът до определени усещания, импулси и емоции може да намалее.
Блокирането невинаги спира движението
Това е важно разграничение.
Можеш да се движиш и все пак да си в състояние, в което вътрешната ти реакция е силно ограничена.
Можеш да отговаряш на въпроси, но да ти е трудно да разбереш какво всъщност чувстваш.
Можеш да позволиш някой да те докосва, но сякаш допирът достига до тялото ти отдалеч.
Можеш да знаеш какво се случва и въпреки това да усещаш случващото се като нещо, в което не участваш напълно.
Понякога се променя дори усещането за време.
Моментът минава прекалено бързо.
Или прекалено бавно.
Понякога мислите остават ясни, докато усещането за тялото сякаш избледнява.
А понякога остава само едно странно:
„Не знам какво усещам.“
И точно това може да бъде объркващо.
Защото отвън може да изглежда, че нищо особено не се случва.
А отвътре контактът със собственото преживяване е станал по-слаб.
Особено трудно е да го разпознаем в интимността
Защото интимният контакт не се случва само между две тела.
В него има очаквания.
История.
Привързаност.
Желание.
Страх да не разочароваме.
Понякога срам.
Понякога предишен опит.
И понякога тялото не казва ясно:
„Не.“
То просто започва да се отдалечава от преживяването.
Усещанията могат да станат по-слаби.
Собственото желание — по-трудно различимо.
Може да стане по-трудно да усетим дали искаме да се приближим или да се отдалечим.
Дори способността да разберем и изразим какво ни е нужно в момента може временно да стане по-недостъпна.
И тук има нещо много важно:
ако в този момент не можеш ясно да усетиш дали искаш нещо, това не означава автоматично, че го искаш.
Не е необходимо и веднага да намериш отговора.
Понякога е достатъчно първо да разпознаеш:
„В момента ми е трудно да усетя какво искам.“
И това само по себе си е важна информация.
Дисоциацията също невинаги изглежда драматично
Дисоциацията е състояние, при което връзката с част от собственото преживяване временно отслабва – например с усещанията в тялото, емоциите, мислите или случващото се около нас.
Тя може да бъде по-лека или по-силно изразена и невинаги означава, че буквално „напускаме тялото си“.
Може просто да има дистанция.
Сякаш преживяването се случва малко по-далеч от нас.
Понякога започваме повече да наблюдаваме, отколкото да усещаме.
Да мислим:
Как изглеждам?
Какво трябва да направя сега?
Колко още ще продължи?
Всичко наред ли е?
И колкото повече вниманието се премества към наблюдението и мисленето, толкова по-трудно може да стане да чуем много по-простите телесни въпроси:
Приятно ли ми е?
Искам ли още?
Искам ли по-малко?
Искам ли да спра?
Понякога отговорът просто не идва.
И точно тогава лесно можем да започнем да настояваме пред себе си да го намерим.
Тялото не се връща към усещането за себе си по команда
Това е една от важните нишки, които ще следваме през октомври.
Когато сме изгубили част от контакта със себе си, естественият ни импулс може да бъде да решим, че трябва веднага да се „върнем“.
Да почувстваме повече.
Да дишаме по-дълбоко.
Да се раздвижим.
Да се накараме да присъстваме.
Да преодолеем реакцията.
Но ако тялото е намалило достъпа ни до част от преживяването, натискът да почувстваме повече невинаги е това, от което имаме нужда.
Не всяко отдалечаване от усещането трябва веднага да бъде прекъснато.
Понякога първата стъпка е много по-малка.
Да забележим, че сме се отдалечили.
Без да се караме на себе си.
Без да настояваме да чувстваме.
Без да превръщаме присъствието в тялото в още една задача, която трябва да изпълним „правилно“.
Тялото не е провалило момента
Това е може би най-важното, което искам да оставя при теб днес.
Ако в определени моменти усещанията ти намаляват, губиш яснота, отдалечаваш се или ти е необходимо време, за да разбереш какво всъщност си преживяла –
това не означава, че тялото ти не умее да бъде близо.
И не означава, че трябва насила да го караш да остава в преживяването.
Понякога то просто е направило достъпно толкова от случващото се, колкото е било възможно за теб в този момент.
А постепенното връщане към по-пълен контакт със себе си не започва с борба срещу тази реакция.
Започва с разпознаването ѝ.
С любопитство.
С повече избор.
С достатъчно време.
И постепенно – с възможността да забележим отдалечаването малко по-рано, преди контактът със собственото ни преживяване да е станал толкова слаб.
Мека покана
През следващите дни не търси блокирането в себе си.
Не проверявай дали се дисоциираш.
Не превръщай темата в постоянно наблюдение на всяка своя реакция.
Но ако естествено се появи момент, в който усетиш:
„Сякаш се отдалечих.“
не бързай веднага да променяш това.
Погледни за момент нещо около себе си.
Чуй звук.
Усети дрехата върху кожата си, ако това е достъпно.
И си позволи да знаеш:
„Не е необходимо да се насилвам да чувствам повече, отколкото мога точно сега.“
Може би за този момент това е достатъчно.
Защото през октомври няма да се опитваме да научим тялото „да не блокира“.
Ще опитаме нещо различно:
да разбираме по-добре кога, защо и как губим част от усещането за себе си – и как постепенно можем отново да се върнем към него.
С теб,
Петя Симеонова
PsySexSomatic® – Embodied Pleasure Healing Method