Когато не можеш да кажеш „не“, въпреки че искаш
За блокирането, загубата на глас и моментите, в които тялото не успява да превърне нежеланието в действие
Тема на месеца: Когато тялото блокира
За блокирането, дисоциацията и връщането към усещането за себе си
Прекрасна моя,
има един въпрос, който много жени си задават след интимно преживяване, в което нещо не е било наред.
„Защо не казах нищо?“
Понякога този въпрос идва след сексуален контакт, който жената не е желала.
Понякога след докосване, което ѝ е било неприятно.
А понякога след ситуация, в която е искала да спре, но е продължила да участва.
И когато по-късно се връща към случилото се, тя може ясно да си спомня какво е искала да каже.
„Спри.“
„Не искам.“
„Не ми е приятно.“
Но думите не са излезли.
Това преживяване може да бъде особено объркващо.
Защото след края на ситуацията изглежда толкова просто.
Ако не съм искала, защо не съм го казала?
Днес искам да разгледаме именно това разминаване.
Между вътрешното нежелание и възможността да го изразим.
Между намерението да действаме и действието, което действително успяваме да извършим.
И най-вече между онова, което една жена знае за себе си, и онова, което нервната ѝ система успява да направи в конкретния момент.
1. Да знаеш какво искаш и да можеш да го изразиш са две различни способности
В разговорите за лични граници често чуваме, че трябва да се научим да казваме „не“.
Това е важно.
Но подобен съвет предполага, че щом човек разпознава нежеланието си, той непременно може да го изрази.
А това невинаги е така.
Представи си жена, която усеща, че дадено докосване вече не ѝ е приятно.
Тя иска да се отдръпне.
Иска да помоли партньора си да спре.
Може дори да си представя точните думи.
Но вместо да ги произнесе, остава неподвижна.
Или се усмихва.
Или продължава да се държи така, сякаш всичко е наред.
Отстрани може да изглежда, че няма проблем.
Отвътре обаче тя преживява нещо съвсем различно.
Намерението ѝ да спре съществува, но не се превръща в действие.
Тук е важно да разберем, че човешкото поведение не се определя единствено от съзнателните решения.
За да кажем „не“, трябва да можем да направим няколко неща.
Да разпознаем какво се случва.
Да определим собственото си отношение към него.
Да насочим вниманието си към възможността за действие.
Да подготвим думите или движението.
И да ги изпълним.
Обикновено този процес се случва толкова бързо, че изобщо не го забелязваме.
Но при силен стрес, страх или усещане за заплаха различни части от него могат да бъдат затруднени.
Затова липсата на изразено несъгласие не е надеждно доказателство за вътрешно съгласие.
И още нещо.
Не всяко мълчание е блокиране.
Понякога човек съзнателно избира да не говори.
Понякога се колебае.
Понякога все още не знае какво иска.
Но има и ситуации, в които човек иска да реагира, а усеща, че не успява.
И именно тях ще разгледаме по-подробно.
2. Какво се случва, когато тялото блокира действието?
Когато възприемем нещо като заплаха, организмът ни може да промени начина, по който разпределя вниманието и подготвя движенията.
Това е част от защитните реакции на човешката нервна система.
Понякога реакцията е бързо отдръпване.
Понякога опит за противопоставяне.
Понякога повишена бдителност и напрежение.
Но в определени ситуации може да настъпи и силно ограничаване на движението и реакциите.
В научната литература се разграничават няколко форми на защитна неподвижност. Те не са идентични и не бива да бъдат смесвани.
Една от тях е тоничната неподвижност (tonic immobility).
Тя представлява неволева защитна реакция, която може да възникне при преживяване на крайна заплаха, особено когато бягството или противопоставянето изглеждат невъзможни.
Човек може да изпита силно затруднение да се движи или да говори, въпреки че иска.
Това не е съзнателно решение да остане неподвижен.
И не е доказателство, че приема случващото се.
Изследвания сред хора, преживели сексуализирано насилие, описват подобни реакции, включително невъзможност за движение или издаване на звук по време на нападението.
Но тук има едно съществено уточнение.
Не всяка жена, която е замълчала или не е успяла да се противопостави, е преживяла тонична неподвижност.
Това е конкретна защитна реакция, а не общо название за всяко блокиране.
Понякога причината за мълчанието може да бъде страх от последствията.
Понякога силно объркване.
Понякога зависимост от другия човек.
Понякога съчетание от няколко фактора.
Затова е важно да не поставяме диагнози на собствените си преживявания само защото разпознаваме отделни прилики.
По-важният въпрос е какво действително сме преживели и какви възможности за избор сме имали в този момент.
3. Защо гласът понякога сякаш изчезва?
Говоренето изглежда естествено и лесно, когато се намираме в спокойна обстановка.
Но то е сложна дейност.
Изисква координация между вниманието, дишането, мускулите, които участват в образуването на гласа, и мозъчните системи, свързани с езика и движението.
При силен страх тази координация може да бъде повлияна.
Някои хора описват усещане за стегнато гърло.
Други усещат, че гласът им е станал слаб.
Трети казват, че думите са били в главата им, но не са успели да ги произнесат.
Това не означава, че в гърлото е „заключена травма“.
Подобно обяснение звучи образно, но не описва точно физиологичен механизъм.
По-точно е да кажем, че при определени състояния на силен стрес способността за реч и целенасочено действие може да се промени.
И понякога тази промяна е достатъчна, за да направи изразяването на несъгласие изключително трудно.
Има обаче и друг важен аспект.
Не всяка жена, която не е казала „не“, е била физиологично неспособна да говори.
Понякога тя е можела да говори, но е преценила, че изразяването на нежелание може да доведе до конфликт, гняв, натиск или опасност.
Това разграничение е важно.
Защото невъзможността да говориш и страхът от последствията, ако проговориш, са различни преживявания.
И двете заслужават разбиране.
Но изискват различен подход.
4. Защо понякога продължаваме да се усмихваме?
Има още една ситуация, която често остава неразбрана.
Жената не само не казва „не“.
Тя дори изглежда приветлива.
Усмихва се.
Отговаря любезно.
Опитва се да успокои другия.
Понякога се съгласява с неща, които всъщност не иска.
Това поведение лесно може да бъде разчетено като доброволно участие.
Но понякога то има друга функция.
Да намали напрежението и вероятността ситуацията да се влоши.
Когато човек възприема другия като непредсказуем, ядосан или потенциално опасен, съобразяването с него може да изглежда като най-безопасния наличен избор.
Това може да се случва както в открито заплашителни ситуации, така и в отношения, в които човек е научил, че несъгласието води до наказание, унижение или отхвърляне.
В подобни моменти външната любезност не ни казва достатъчно за вътрешното преживяване.
Една усмивка може да изразява удоволствие. Но може да бъде и опит да се избегне конфликт.
Контекстът има значение.
Именно затова не можем да разбираме съгласието единствено чрез външното поведение.
В същото време е важно да не започнем да възприемаме всяка любезност или всяко съобразяване като защитна реакция.
Здравата интимност включва взаимност, внимание и понякога компромиси.
Разликата е в свободата.
Можеш ли да не се съгласиш, без да се страхуваш от последствията?
Можеш ли да промениш решението си?
Можеш ли да бъдеш различна от очакването на другия, без това да застрашава отношенията или безопасността ти?
Тези въпроси ни помагат да разберем не само поведението, но и условията, в които то се появява.
5. Защо след това думите идват толкова лесно?
Това е една от най-болезнените части на подобни преживявания.
По време на ситуацията жената не успява да реагира.
Но часове по-късно, когато е сама, започва да си представя какво е можела да направи.
Как е можела да се отдръпне.
Как е можела да каже „не“.
Как е можела да стане и да си тръгне.
Понякога дори произнася думите на глас.
И тогава идва въпросът:
„Щом сега мога да го кажа, защо не успях тогава?“
Защото сега обстоятелствата може да са различни.
Няма непосредствен натиск.
Няма човек, чиято реакция трябва да предвижда.
Няма същото ниво на страх или объркване.
Има време.
Има дистанция.
Има възможност да обмисли случилото се.
Способността ни да действаме не е еднаква във всички ситуации.
Това, че можем да измислим подходяща реакция след края на дадено събитие, не доказва, че сме имали същата възможност в самия момент.
Тук често се появява и нещо друго.
Самообвинението.
„Трябваше да се защитя.“
„Трябваше да бъда по-категорична.“
„Трябваше да разбера по-рано.“
Но тези изречения разглеждат миналото през информацията и спокойствието, с които разполагаме днес.
А човек взема решения и реагира с възможностите, които има в конкретния момент, не с онези, които открива по-късно.
Това не означава, че не можем да се учим от преживяванията си.
Означава, че ученето не изисква да се обвиняваме за тях.
6. Какво всъщност означава да възстановим способността си да действаме?
Когато говорим за възстановяване след блокиране, лесно можем да попаднем в един капан.
Да решим, че целта е следващия път жената непременно да успее да се противопостави.
Да говори по-силно.
Да бъде по-решителна.
Да не допуска отново подобна ситуация.
Но това би поставило цялата отговорност върху нея.
А в интимните отношения отговорността за уважаването на границите принадлежи и на другия човек.
Не е необходимо една жена да демонстрира съпротива, за да заслужава уважение към нежеланието си.
И не е нейно задължение да преодолява защитните реакции на тялото си, за да компенсира чуждо поведение, което нарушава границите ѝ.
Тогава какво означава възстановяване?
Понякога то започва с нещо съвсем различно.
С постепенното разпознаване на моментите, в които се появява колебание.
С възможността да забележиш, че имаш нужда от повече време.
С правото да не отговориш веднага.
С усещането, че можеш да направиш малък избор и той ще бъде уважен.
Например:
„Искам да помисля.“
„Не съм сигурна.“
„Нека спрем за момент.“
„Предпочитам да не продължаваме.“
Но тук има важна разлика между упражняването на подобни изречения в спокойна обстановка и възможността да ги използваш при реална заплаха.
Нито една практика не може да гарантира, че човек няма да блокира в бъдеще.
И това не бива да бъде обещавано.
По-реалистичната цел е постепенно да разширяваме възможностите за разпознаване, избор и действие там, където условията позволяват това.
А когато блокирането е свързано с травматични преживявания, специализираната подкрепа може да бъде важна част от този процес.
7. Една малка практика: между намерението и действието
Искам да ти предложа нещо различно от обичайните упражнения за лични граници.
Няма да те карам да си представяш неприятен сексуален контакт.
Няма да те моля да си спомняш ситуация, в която не си успяла да кажеш „не“.
И няма да упражняваме противопоставяне.
Вместо това ще обърнем внимание на една много по-основна способност.
Да забележиш как собственото ти намерение се превръща в движение.
Избери момент, в който се чувстваш сравнително спокойна.
Седни удобно и постави пред себе си обикновен предмет.
Чаша.
Книга.
Химикал.
Нещо, което можеш лесно да достигнеш.
Погледни предмета.
Забележи, че имаш възможност да го вземеш.
Но не бързай.
Остави си няколко секунди, в които просто знаеш, че можеш да посегнеш към него.
След това, ако искаш, протегни ръка и го вземи.
Обърни внимание на нещо много конкретно.
Имаше ли момент, в който реши да направиш движението, преди самото движение да започне?
Може би да.
Може би не.
Може би решението и действието ти се струват почти едновременни.
Няма правилен отговор.
Постави предмета обратно.
Сега опитай още веднъж.
Но този път си позволи да промениш решението си.
Можеш да посегнеш и да спреш.
Можеш да изчакаш.
Можеш изобщо да не го вземеш.
Целта не е да изпълниш действието правилно. Целта е да забележиш, че имаш избор дали да го изпълниш.
Тази практика не е лечение на травма и не представлява доказан метод за преодоляване на защитна неподвижност.
Тя е малко упражнение за внимание към доброволното движение и собственото решение.
Ако усетиш напрежение или неприятни усещания, можеш просто да я прекратиш.
Не е необходимо да постигаш нищо.
8. Най-важното, което искам да остане с теб
В първия материал за октомври говорихме за моментите, в които тялото продължава да функционира, докато усещането за собственото преживяване отслабва.
Във втория разгледахме как жената може да участва в сексуален контакт, без непременно да изпитва желание, и защо телесните реакции не доказват съгласие.
Днес добавихме още едно важно разграничение.
Да искаш да спреш и да успееш да спреш не винаги са едно и също.
Понякога между тези две неща застава страхът.
Понякога объркването.
Понякога защитна реакция, която ограничава движението или речта.
Понякога отношения, в които несъгласието не се чувства безопасно.
И понякога няколко от тези процеси действат едновременно.
Затова, когато се опитваме да разберем едно преживяване, въпросът не бива да бъде само:
„Защо не казах не?“
Може би е важно да попитаме и:
„Какво ми пречеше да го кажа в онзи момент?“
„Какви последствия очаквах?“
„Какво можех и какво не можех да направя?“
„И имаше ли достатъчно безопасност, за да бъде моят отказ възможен и уважен?“
Тези въпроси не променят миналото.
Но могат да променят начина, по който го разбираме.
И понякога именно това е първата крачка към по-малко самообвинение и по-ясно усещане за собствените граници.
Мека покана
Днес искам да ти оставя само една мисъл.
Твоите граници имат значение и в моментите, в които не успяваш да ги изразиш.
Те не започват да съществуват едва когато ги произнесеш на глас.
И не изчезват, ако замълчиш.
Ако някога си преживяла момент, в който си искала да реагираш, но не си успяла, не е необходимо да го обясняваш прибързано.
Не е необходимо и да му поставяш определено название.
Можеш постепенно да потърсиш разбиране за случилото се, включително с професионална подкрепа, ако преживяването продължава да ти причинява страдание.
Защото в основата на здравата интимност не стои способността ни винаги да реагираме правилно.
Стои възможността желанията и границите ни да бъдат уважавани, включително когато ни е трудно да ги изразим.
С теб,
Петя Симеонова
PsySexSomatic® – Embodied Pleasure Healing Method